Home Page Image
АКТУАЛЕН СЪСТАВ НА СДРУЖЕНИЕТО >
информация за членовете на сдружението.

Житие >
Стефан Герлах >
Константин Моравенов >
Николай Генчев >
Летописна книга >

 


История на храма


           

Никола Алваджиев

            Може да се приеме, че основите на черквата „Свети Димитър" в Пловдив са положени във времето на Иван Асен II, след Клокотнишката битка в 1230 г. Славата на светеца била разнесена вече из България още преди трагичната смърт на Калоян при Солун.*

            Иван Дуйчев в своите „Проучвания върху Българското средновеко-вие" казва, че „...при подготовката на въстанието в 1185 г. от двамата братя Асен и Петър религиозното въодушевление на народа се зародило, разбира се, самоволно и естествено, не може да се приписва неговата поява само на усилията на двамата водачи на въстанието. В този изблик на вярвания българските първенци построили храм на името на великомъченика Димит­рия и разгласили, че солунският светец бил напуснал града Со­лун, тамошния свой храм и пребиваването си между ромеите и дошъл при тях, за да им бъде помощник и сътрудник в делото. Наистина българите подели борбата за освобождение с голямо въодушевление и с вярата, че имат за свой помощник свети Ди­митрия. Лесно може да се обясни как е могъл да се зароди този слух всред българите. Завладяването на града Солун от норманите в 1185 е. поразило дълбоко въображението на православ­ното население. За всички било твърде лесно да повярват, че ако големият град в миналото неведнъж бил спасяван благода­рение на закрилата на светеца, а сега средището на македон­ските земи паднало в чужди ръце, това показвало, че светецът се бил отказал от своя град и престанал да го покровителст­ва. Но вярата на българите в покровителството на солунския чудотворец била много по-дълбока и трайна и надживяла дни­те на самото въстаническо движение. Напразно гърците се опи­тали да възстановят, старата слава на своя светец като за­щитник на град Солун и враг на „всички варвари". Така след смъртта на цар Калояна, във времето на обсадата на града, те разпространили поверието, че българският владетел погинал от меча на свети Димитрия. Цар Калоян умрял, както може да се заключи от най-достоверните сведения, вследствие на ня­какво белодробно възпаление. Легендата, че българският владе­тел погинал поради отмъщението на светеца, покровител на Солун, не намерила никакъв отзвук всред българите от онова време. Напротив, култът на свети Димитрия като покровител на българите постигнал по-голямо разпространение във време­то на цялата Асеновска династия.
            При първия си поход против българите през 1186 г. император Исак II Ангел успял да премине Стара планина и да се яви зад гър­ба на българските въстаници, поради което Асеновци били при­нудени да се оттеглят. При заемането на някои крепости, а може би и в самия престолен град Търново Исак II Ангел е могъл да открие отнесената икона на свети Димитрия. Той заповя­дал да изковат скъпа украса на иконата и тя била отнесена с голяма радост назад..."


            Това е твърдението на учения, но и на стоустата мълва, която по онова време шетала сред народа, понякога трябва да се вярва. А тя разказвала, че Калоян бил сразен от ръката на самия покровител на града Солун. Това било вече достатъчно да се създаде убеждението, че светецът-славянин трябва да се умилостиви и сила­та му да се привлече и на българска земя. Последното щяло да стане, като му се издигнат колкото може повече черкви в стра­ната.
            Най-напред Търновград възвеличил паметта на Св. Димитър през 1185 г.
            Поверието разказва, че през една лунна нощ, когато Асен дълбаел с поглед смълчания Царевец, по зъберите на чиито кули се откроявали сенките на Византийските странници, пред него внезапно се изправило видение, в което той познал Солунския чудотворец. Сочейки му кулите, Св. Димитър му повелил да вдигне на бунт по­робения народ и освободи страната от ненавистните византий­ци. На мястото, дето се случило това чудо, двамата братя из­дигнали скромна черква на името на светеца. В деня на освещаването й те призовали събрания народ да се вдигне и ос­вободи родината от потисниците.

            Тъй и станало.

            След Търновград вторият по големина Плодин обрекъл на негово име дом, в който неспокойният дух на воина-бродник да намира убежище при летенето му из всемира.
По какви висоти и към какви низини се е разхождала историята на тази пловдивска черква през вековете не може със сигурност да се посочи, та да се открои по-ясно картината на миналото й. Съграждана и изгаряна, и пак възстановявана, тя следва пътя на другите старинни черкви в града и достига най-сетне до твърдината, на която се е покачила от столетие насам, твърдината на сигурността — Джамбаз тепе.
Много години са отминали край „Свети Димитър", много знайни и незнайни събития са пробягвали под сянката на артиката или са спирали за миг, за да отронят частици от отнасяните в забравата изживялости, та идни поколения да мълвят върху тях за онова, що е било. Шепнели са слова зад зидовете му побелели изповедници, свеждали са глави под техните епитрахили изпадна­ли в душевен смут мъже и жени, разливали са се топли чувства или са се блъскали в безпътица съмнения, колебания, безнадеждие. Бури от злоба и верска нетърпимост са бушували над черквата, кърви, изцеждани из сърцата на Христовите ревнители, са баг­рили праговете й, стенания са се пречупвали под сводовете й, съл­зи са обливали образа на светеца-закрилник.

            Години, много години, столетия...

            Византийци или пришълци от запад с черни, златни и сребърни кръстове на гърди, агаряни - всички те са грабили, рушили, пожарили в името на някакви възвишени стремежи, зад които се притайвала сянката на користта и алчността. Господари на древния град за кратко или по-дълго време, те са отминали, отишли са си, но величието на старинната черква е останало непоклатимо.
Черквата „Св. Димитър" е като призрачно видение от миналото. От всяко нейно кътче се носи лъх на тайнственост, зад която не може да се види нищо или почти нищо, защото тя е гъсто було, което плътно покрива огледалната повърхност на истината. Все пак частица от тази истина по незнайни пътища понякога дости­га до нас и тогава тлеещото очарование се пробужда.
            Тесни, покрити с едър камък улички пронизват приспивната ти­шина на дребния акропол и се насочват към външния вход на черк­вата. Когато човек минава по тези улици, струва му се, че навли­за в стар, в средновековен град. Високите мрачни сгради с плесенясали зидове, с тесни прозорци и напукани врати са сякаш някакви сенници, под които слънчевите лъчи не могат да проник­нат. Шумът от долната част на града не достига дотук. Той се пречупва в скалите и изчезва в техните процепи. Стъпките на минувачите събуждат ехото и то на големи скокове достига до забулените в мрачина прозорци на къщите, през които рядко ще надзърне съсухреният образ на старица. Всред тази усредена ти­шина и безмълвие на една скална грамада е кацнала черквата. През турското робство, когато бейлербеговете са разрешавали или не нейното съществуване, тя била малка схлупена сграда. Както казахме, поробителите не допускали да има големи черкви в близост до техните джамии. Аллах не могъл да търпи неговият бля­сък да бъде пречупван от други богове, най-вече от Онзи на безправната рая.
            За тази черква споменава и Герлах, като казва, че служба в нея ставала само на празника й. Не може да се приеме обаче, че през ос­таналото време на годината тя била затворена. Напиращите верски чувства на българина са дирили отдушник и такъв те на­мирали в черквите, макар в тях да не се извършвали ежедневни служби. Било в ранна утрина или привечер, те влизали в тях без­шумно, изшептявали молитва, запалвали тънка вощеница, доливали елей в мъждукащото кандилце и пак така тихо напускали черквата, но вече обнадеждени, изпълнени с вярата за идващи добри дни.
            Стари хора разказват как били слушали от своите деди, че на 26 октомври, когато се чествал денят на светеца, стълпеното множество богомолци слушало ломотенето на гръцкия свещеник и с болка проследявало движенията на безмълвния български дякон, който също бил допускан да съслужава с него, но без да има право да чете на черковнославянски. Навремени, когато ръката му се слагала на гърдите, из устата на просълзените енориаши из­литал дъх на радост - те знаели, че в този миг той, българският духовник, докосва с треперещи пръсти скрития под скромното му расо требник, в който имало изнизани славянобългарски пис­мена, и че едва мърдащите му устни мълвят молитва на родния език.
            Тъй било преди стотина години и тъй продължавало до деня на църковното ни освобождение. В началото на изграждането й, като всички български черкви от онова време, и тази представлявала продълговата сграда, дълга 28 метра и широка 19 метра, разделена на три кораба от два реда дванадесет обли мраморни колони. Притворът или мястото, дето свършват колоните, е обикновено на запад, а на източния край е изгра­дената от камък абсида. Външно и вътрешно той се отличавал със скромност, останала като черковно наследство от Първото и Второто българско царство. През време на духовното ни робство гърците упорито дирили и унищожавали всички писмени и веществени паметници в черкви и манастири, свързани с истори­ческото ни минало. Такива имало без съмнение и в черквата „Св. Димитър", но те били или изнесени, или опожарени, или затрупа­ни под съсипните. Стенописи, икони, книги, вещи, всичко това е изчезнало завинаги и никога вече не ще покаже красотата и цен­ността си пред погледа на хората. И тука, както в черквата „Св. Св. Константин и Елена", на много места под съществуващия стенопис прозира по-стар такъв, замазан с умисъл или защото бил силно повреден. Покривали го с нов варов разтвор, върху кой­то напластявали боите на други образи и одеяния.
            Когато почнало последното възстановяване на черквата, тя представлявала малка полуразрушена постройка. От някогашната й каменна устойчивост нямало и помен. Строежът започнал в 1830 г. и в 1838 г. трикорабната безкуполна черква с дебелите ка­менни стени и седловиден покрив вече е тази, която виждаме днес. Надписът на гръцки на външната олтарна врата гласи:
            „С благочестивата ревност на енорияшите се изгради отново от основите. 1830 март 15."
От същия надпис се разбира, че освещаването е станало на 18 януари 1838 г., в деня на св. Атанасий. По инициатива на чорбаджи Вълко Чалъков - Големия средствата били събрани от българите, като състоятелните давали пари, а бедните помагали доброволно с труда си. Разбира се, разпоредите­ли на тези средства били гърците, които не закъснели да се на­станят и в тази черква непосредствено след възстановяването й и да вземат всичко в свои ръце. Те я считали до такава степен за своя, че на 17 януари 1857 г. при тържествена архиерейска служ­ба гръцкият митрополит Хрисант не се посвенил да вмъкне в про­поведта си слова като следните: „Човек, без да е елин, не може да е християнин и да постигне просвещение." Пловдив, който вече държал преднина в започналата ожесточена църковна борба, не закъснял да заплати на този гръцки владика за неговата грандомания, като го пропъдил не само от митрополитския дом, но и от пределите на българската земя.
            До самата външна южна врата в двора лежи като вкочанено под снега тяло триметрова сиенитна колона. Какво е подпирала тя някога и дали е останала от старата постройка? Насреща й е сводестата врата на черквата, обгърната от обикновени мра­морни плоскости. Над нея е изписан от ръката на посредствен рисувач светецът във воеводско облекло с ризница и с меч в ля­вата ръка, а дясната е стиснала копието. Около главата му свет­лее нимба, та да се помни, че в гърдите на Св. Димитър не е ту­пало сърце на воин, който жадува бран, а сърце на смирено човешко създание. Целият външен каменен зид на тази страна е осеян с продълговати ниши, в които премигват малки прозоречни стъкла. Под тях ръждеят железните преплетки на други прозор­чета.
            С чар е напоено околовръстното дворище. На запад листнати дървета отвяват сянка и прохлада в знойните летни дни. В къс­на есен оголелите им клони се потриват един о друг да дирят топ­лина и в глухи стонове изплакват жалбата си по китна пролет. Ластарите на разперената лозница се извиват в чудни гърчове, дирейки опора и прибежище. Рееш поглед между тях, взираш се в далечното небе и размисляш над долетели изневиделица предистолетни народни изживелици, размисляш за краткотрайния човеш­ки живот, в който няма достатъчно време да се погълне вековечната красота на Земята. Мислиш и размисляш за пустотата на дребнавите желания, за крясъците на преходното и за това, че от хиляди и до хиляди години ще бъде все така.
            Две врати - желязна и дървена, са застинали в покоя си на запад­ния зид на черквата. Мраморни колони са вдълбани между тях, над които пък са приклекнали капители. Оттук, от тези мраморни колонки, започва „мраморната приказка", която ще бъде доразказана вътре, край белотата на темплото.
Северният зид започва с ръждясали железни врати, а току до тях в хладна мраморна прегръдка потръпва друга, дървена врата. Встрани от нея започва външното стълбище към звънарницата, вече зеленясало от плъзналата по него плесен. Не е голям възхо­дът до окачената на дебела греда камбана. Черквата е на стръмнище, та нямало нужда от висока звънарница. Излитащата от камбаната песен се разсейвала нашир, достигала като дихание в долния град и подсещала за скромност и добротворство. Из дво­ра раздиплят листак не едно и две дръвчета. Под тяхната сянка е потъналият в чемшир гроб на протойерей Александър Неделский, роден на 14. III. 1865 г. в град Вильно, Русия, който бил свещеник в черквата до смъртта си (3. III. 1937 г.). Пред малката вра­тичка, която извежда от олтара, е положена мраморна плоча с гръцки надпис за почиващ под нея покойник от 1850 г., а до сама­та оградна стена встрани има друга плоча от 1840 г.
            Като решетка са се преплели клоните на дърветата и зелените храсти в тази част на двора. Ето и петстенната абсида на из­ток. И тя е приютена в прегръдката на дърво, на клоните му, кои­то са се увили като ръце на скръбна майка, свлякла се до дървения кръст на пресен гроб. Отляво на абсидата в самия зид е вдълбаната мраморна плоча от 1868 г., богато разкрасена с изпък­налости, преплетки, колонки. Отгоре е изваян Архангел Михаил, обърнал горящ факел с пламъка надолу - символ, че един живот е угаснал. Под него има череп, от чиито очни кухини вее хлад, Вее безнадеждие, Вее смърт. Какви ли са били очите, които преди сто години са отражавали блясъка на слънцето, тъгата на луната, копнежа на душата и всичко онова, което носи името живот!
            В западната част на двора има ниска постройка. Това е паракли­сът „Св. Кирик", в който се служи веднъж в годината, когато е денят на светеца. Подът е настлан с каменни плочи, между които белеят и няколко мраморни с гръцки надписи. По средата има дъл­бок кладенец. Някога се чувало клокоченето на бликащата вода, но днес дълбокото му дъно глъхне в мълчание. Цялата вътреш­ност на параклиса е изпълнена с множество икони, силно напукани и олющени, та образите по тях едва се разпознават. На лявата стена има голям стенопис със случки из живота на светеца. Про­пита с наивност легенда разправя, че иконата на Св. Кирик се на­мирала преди десетилетия в манастира, носещ същото име, бли­зо до Асеновград. Веднъж иконата изчезнала и не могли да я открият никъде. Минало време и ето че някаква старица я видя­ла насън. Иконата била в Пловдив, в двора на черквата. Посочил й я сам Св. Димитър. Когато разкопали мястото, иконата била на­истина там. Поличба било това - светецът искал да се премес­ти от манастира и затова вдигнали този параклис, а иконата поставили на най-видното място в него. Не след много време бликнала и водата.
            Дъхът притихва, когато кракът престъпи прогнилия праг на чер-ковната врата. Над мраморния под се стелят хлад и разкъсана мрачина, до прозорците на зидовете проблясва пречупена светлина, а горе при потона е ясно, лъчисто като небе в пролетно утро. Лъха на старинност, на отдавнашно, а едновременно се чувства близостта на нещо свое, свидно, което неусетно нахлува в душата и я запленява.
            Рядко красив е мраморният иконостас! Сенки, полусенки, гнезда на светлини се изреждат в такова съзвучие, че не може да се от­делят различните тонове. Докато погледът се плъзга по някоя излъскана плоскост с чувство за безкрай, току отведнъж той от­скочи и се спре на заоблена колонка или върху прекрасната обковка на някаква икона, която спуска сребърно було пред очите. Ако не са наистина тези икони, вдълбани по цялото протежение на иконостаса, човеку би се сторило, че е изправен пред огромна вра­та на приказен палат, която всеки миг ще се отвори бавно, тежко и ще открие блясъка на невиждани чудеса.
            Кому е хрумнало тогава, в онова далечно време, да бъде изработе­но такова темпло за тази скромна черква, да се одухотвори сту­деният камък и в скулптурна творба да се изструи великолепието на един стил, съществувал някъде из Изтока - в Асирия, Вавилон или в Египет, хиляди години преди Христа?

            И странно, и чудно!

            По онова време борбата за духовно освобождение била взела вече големи размери в града и гърците ясно виждали какъв ще бъде ней­ният завършек. Да са давали те средствата за скъп иконостас на една черква, в която вече шетала свободата, е недопустимо. Будните пловдивски граждани, които първи вдигнали знамето на бунта, искали да имат вече черкви с богата външност и със завидна вътрешна уредба. Не бе ли постигнато това в „Св. Мари­на", „Св. Неделя", „Св. Св. Константин и Елена"? Защо и черквата на този светец, тачен от българите още от времето на Асеновци, да не бъде разкрасена по тяхно желание, по тяхна угода? Средства те имали, което е видно от документите, публикувани в „Гръцки кодекс на Пловдивската митрополия" на проф. Иван Снегаров, където е казано, „...че дарения са направили и други пловдивски жители занаятчии, също и търговци в Москва, Оде­са, Виена, Пеща, Аккерман, както и пловдивските еснафи: кафтанджиите 2000 гроша; кожухарите 840 гроша; бакалите 1000 гроша; шивачите и басмаджиите 1000 гроша; казанджиите 257 гроша; мумджиите 360 гроша; папуджиите 300 гроша; тахтаджиите 100 гроша; аладжаджиите 144 гроша; бахчиваните 300 гроша; фучуджиите 120 гроша; куюмджиите 80 гроша, джумлекчиите 50 гроша, бучакчиите 250 гроша; астарджиите 170 гроша; пиширджиите 60 гроша; хлебарите и симидчиите 400 гро­ша; саяджиите 210 гроша. Дарения имало също от Перущица, Карлово, Сопот, Станимака и от други места в Пловдивска епар­хия. Събрани били 165,509 гроша и 18 пиастри".
            Не говори ли горното, че за възстановяването на черквата „Св. Димитър" била открита всенародна подписка и не са ли били най-големите дарители българските еснафи и населението на чисто български селища като Перущица, Карлово, Сопот?
            Имали средства енориашите на черквата, а майстори каменари, пришълци от далечни страни или местни хора, дирили препитание и предлагали труда си. Нека бъде тъй - да се изработи темпло от мрамор, та да бъде в отлика от изрязаните от дърво, как­то е в другите три черкви.
            Че иконостасът бил работен в Пловдив, се потвърждава и от още един документ в „Кодекса" - равносметката за постройката на черквата „Св. Димитър" от 18 януари 1833 г. В посочените разхо­ди има следното перо ,,за мрамороделци  одринци и местни 16 109, 28  гроша". Най-голямото дарение за направата на темплото и ам­вона било от благодетеля Йоан Политу.
            Три царски двери отвеждат за олтара. Крилата им са ниски и жи­вописни. Рамките, в които са поставени иконите, са изящно из­рязани и нежно дъгирани в горния край, та добиват вид на сво­дести вратички, през чиито мраморни отвори, поради малките им размери, могат да минават само деца. На места по иконоста­са се забелязват и човешки образи, освен другите геометрични фигури. Навярно това е някаква приумица на майсторите, без никаква връзка с митологията. Красиво издялани са колонките и капителите им. Изглежда, че майсторите са били добре запознати със значението на колоните в древния мраморен строеж в Аси-рия, Вавилон, Египет, Елада,  Рим, та са могли да им придадат она­зи нежна закръгленост, която прави изработеният мрамор да из­глежда като огледалната повърхност на планинско езеро. Те са знаели също, че една колона не може да бъде в завършек, ако над нея, като в обръч, излитащата красота не бъде задържана и сгъс­тена от капител. Затова и тук, на иконостаса, те са приложи­ли това правило в каменоделското изкуство. Самоуки са били тези майстори, но и те като резбарите са били изгаряни от вдъхнове­нието, което изпепелява делничното в работата и направлява ръката и ума към създаване на съвършени творби. А и как да не издялат богато темпло, когато нищо не смущава духа им! Събра­ните от българите грошове са много. Ще стигнат за добра пла­та. Гърците беснеят, злословят, но са безсилни пред идващата буря, която всеки миг може да се развихри и да ги помете. Досега българите са били безропотна рая, впрягана по тяхната угода и не само това, ами са били неуки в четмо и писмо. Но вече не ще бъде така, защото огънят е запламтял из цяло Българско. Турци­те мълчат и гледат. Те са престанали да се бъркат във верския живот на раята още от 1799 г., когато умният и прозорлив ва­лия на пловдивския санджак Назир паша бе забелязал пробудата у гяурите и за да очисти сърцата им от яд към падишаха, бе заповя­дал да не се сквернят вече черквите им и даже да им се помага скришно в тяхната борба срещу гърците. И сегашният валия Хюсеин паша се преструва, че не вижда нищо и бе идвал веднъж-дваж да види как работят майсторите в черквата „Св. Димитър".
            Работят си спокойно майсторите-одринци и местни. Скитали са те по широкия свят, видели са много образци на мраморни творби, отнесли са в паметта си линии, сечения, плоскости, изпъкна­лости. Ще приложат всичко това и върху темплото на „Св. Ди­митър", ще оставят на поколенията една красота, която никога не ще излети из черквата, сгушена на северните спусъци на Джамбаз тепе. Нека с това се запомнят, макар имената им да останат незнайни.
            Строгата права линия, с която иконостасът започва горе, от се-вер и юг се възвисява към средата с амфитеатрални чупки над царските двери, за да завърши с две мраморни дъги, между които е втъкнато голямо мраморно разпятие. Над него прозорците от абсидата изструйват на снопове светлината на деня.             Тъй в лъ-чезарие образът на великия страдалец ще се откроява над мра­морния фон, за да напомня за светата саможертва.
Когато при нощни бдения или тържествени вечерни служби де­сетте дебели еднометрови свещи, втъкнати по пет в медните гърла на двата изящно изковани свещника, поставени пред стъпа­лата на царските олтарни двери, проточат пламъчета към тъ­мата на потона, мраморът на иконостаса почва да искри в чудна светлина. При най-слабото разклащане на въздуха сенките започват своя танец, тичат, гонят се, прегръщат се, разделят се, до­като в един миг притихнат в някоя вдлъбнатина на камъка. Къде­то светлината лизне мрамора, избухва млечна белота, където тя не го достигне, той тъмнее. Някаква вълшебна картина се е прос­нала пред очите, разгърнала е красотата си, събудила е всички дремещи чувства, които почват да обливат сърцето с непозна­то вълнение. Светците от иконите сякаш се канят да продумат, но тих шум, откликнал от дъното на черквата, спира словата на устата им, а очите им отпращат поглед към безкрая, отдето са дошли легендите за техния живот. Малцината богомолци тихо шепнат молитви, кадилницата пее уханната си песен в ръката на свещеника, чийто глас рони молба подир друга: дано невидимият Бог чуе поне една от тях, та да отшуми над сведените глави Не­говият благослов.
            Амвонът е също мраморен с колонки и капители, с тежка подпора, наподобяваща разтворен цвят, и с дантелена мраморна околожка в основата. От двете външни страни на владишкия трон е изря­зана по една ромбична розетка с плетеница в нея и посипана око­ло й цветна мозайка. Извивките на тези страници са много нежно изгладени до самите облегалки. Четири тънки колонки крепят тежкия балдахин с короната и кръста отгоре. От целия трон с неговите дъги, сводове, колонки, капители вее странна студени­на. Голям кръг от чер и бял мрамор е извил кръжило пред самите му стъпала. Това е слънцето, но защо половината от лъчите му са черни е необяснимо. Дали това е символ? Всеки може да си го тълкува по своему.
            Стенописи в черквата почти няма, с изключение на „Успение Бо­городично" на оградата на клироса, светиите в кръгли рамки над капителите на корабните колони и онзи, на самия потон, изобразяващ държащия кълбо в ръката си Бог.
            В олтара е скромно, тихо. В нишата на абсидата студенее мра­морният престол на архиерея, а от страните му сребреят рапирите, изковани от сребро и разкрасени с лъчи, плетки и образи на светии. Тези рапири са същите слънца, поставени на дълги дървени дръжки, които малки деца, облечени в златисти черковни одеяния, носят пред свещеника, когато той обикаля черквата след тържествена литургия.
            Иконите по темплото привличат вниманието със старинния си вид. Всички са отделени една от друга с мраморни колонки. Повечето от тях датуват от столетия и са изцяло или на места обковани в сребро. Такива са на Св. Димитър, на Св. Меркурия, Св. Трифон и Св. Апостоли. Особено красива е обковката на малката по размери икона на Св. Димитър. Това е рядко изящна сребърна резба с множество изпъкналости, плетки, гънки, сенки. Значител­на в големината си икона на Св. Николай е поставена на една от колоните на десния кораб.
            От 1855 г. е иконата на Св. Антоний Велики, поставена в резбен кивот до тази на Св. Николай. Целият и фон е тъмен, тъмна е и дългата власеница, та образът изпъква с поразяваща яснота. Ин­тересна е иконата „Рождението на св. Йоан", окачена вляво от притворната врата. Обстановката в тази зография е почти съвременна: родилката е на широко легло, облечена в украсена с дантели спална риза. Отгоре й е раздиплена разкошна покривка. Косите й са обхванати от тюрбан. Две прислужници с подноси в ръка пристъпят към нея да й поднесат храна и питие, а трета­та държи новороденото. И те са облечени богато, в рокли с бухнали ръкави, а прическите им нямат нищо общо със слугинските плитки. Тъй стъкмени, и трите жени наподобяват някогашни кокони от старата част на града.
            Тези две икони са от прочутия по онова време зограф Никола Од-ринчанин. На тях той е поставил името си и годината на изписването, на „Рождението на Св. Йоан" - 1852, а на „Св. Николай" -1858.
Внушителна е обкованата в сребро икона на Св. Мина. В едната ръка светецът държи кръст, а в другата - меч. Диплите на ман­тията, връзката, която я прикрепва на рамото, одухотвореният образ, сбитите пръсти на ръцете, ризницата и въобще всички подробности са прекрасни.
            Двете рамки на иконите ,,Рождението на Св. Йоан" и „Св. Антоний Велики" са в дървена резба, но изящно разработени в отделните мотиви. Тези рамки или са останали от старата черква, в която вероятно имало дървено темпло, или са били подарени ведно с ико­ните. На височина те достигат до 3,50 метра. Поставките в основата наподобяват митологично животно с дълги пръсти, подобни на човешки, и с широки нокти. Те са като подпора на горната плоскост, на която е поставена иконата. Не са големи по разме­ри тези икони, но окото не може да се откъсне от натрупаното около им резбено богатство. Виждат се вази, пълни с цветя, има и грозде, и дъбови листа, и шишарки. Тук птичка къса с клюна си сочни зърна от чепка грозде, на друго място тя е кацнала до ши­роко усмихната гиргина. Сърна е проточила врат към тежък плод. В извивката на шията, в леко повдигнатата глава има такова откровение на глада, такъв копнеж по примамката! Колонките, които очертават леглото на иконата, изскачат от разтворени чашки на цвят и целите са усукани в гирлянди. На капитела на вся­ка една е изрязано клонче с птичка на него, а отгоре има по една саксия с цветни клончета. Рамката завършва с корниз, над кой­то е поставена пълна с цветя кошница, а встрани птичка е раз­творила тънко клюнче към тях. Всичко е тъй радостно, галещо, нежно, прозирно, та човек сякаш се страхува да спре до дървото.
            Дали направата е работа на дебърските майстори или на тревненци, е въпрос, който няма съществено значение. Пред тяхната заслепяваща прелест спорът е излишен!
            Други забележителни икони във византийски стил, за които се предполага, че са от XVI в., са „Пресвета Богородица" - с красиво и изразително лице, строгият „Иисус Вседържител", „Св. Йоан Кръстител", „Св. Пантелеймон". Красиви са и иконите „Св. Харалампий", цялата в сребърна обковка, „Св. Мина" от 1814 г. и „Св. Атанасий" от 1831 г.
            Красотата понякога наистина уморява. Погледът се премрежва от продължителното съзерцание и очите неволно се притварят, сякаш искат да скрият събраното. То ще остане за дълго, много дълго време нейде в диплите на паметта, та когато ежедневието запулсира усилено, да може да изскача навремени и да възпира си­лата на ударите му. Още веднъж очите се разтварят и погледът пронизва „мрамор­ния въздух" на черквата. Вълшебието изчезва...
            Притворът при западния вход има странно мрачен вид. Той е един сводест, дълъг коридор, наподобяващ галерия на средновековен доминикански манастир. Никакъв стенопис, никаква разкраса, никакви вещи. Хлад пронизва тялото, когато желязната врата про­плаче с дрезгав стон и втурнала се отвън светлина полази по тъм­ната боя на зидовете. Онзи, който влиза за първи път в черквата през този коридор и не познава мраморния блясък на вътрешност­та, се стъписва и започва да се колебае дали да се върне. Защо са тази мрачина, тази пустота?
            Наляво, в дъното на този притвор, се вижда дебела четвъртита мраморна плоча. Тя затуля отвърстието, което отвежда в едно подземие, дето върху дъсчена поставка са наслагани купчи­ни човешки кости. Отколе са те там, но подробности не се знаят, защото старите свещеници и кварталци отдавна са почи­нали. В тази костница почти никой не влиза, защото там вина­ги е тъмно и студено. И страшно!
Светло е горе в черквата, при мрамора, топло е вън под синьото пловдивско небе!

            * Никола Алваджиев, “Старинни черкви в Пловдив”, Издателство “Летера”, Пловдив, 2000

            /Никола Алваджиев /1900 – 1974г./. Писател документалист. Автор е на най-популярния художествено-документален летопис на град Пловдив в началото на ХХ век – “Пловдивска хроника” /1971, 1984/, както и съавтор на сборника “Паметта на един град” /1972/.

 

 
 
   
  Сайтът се поддържа от КредоСис ООД