Памятник за пловдивското
християнско население в града

и за общите заведения по произносно предание
 

 

            Константин Моравенов

            ... (Изрежда къщите на Джамбаз тепе с поредни номера 83, 84, 85)*
            Трите тий къщи не знам чии са били, само в едната стоеше поп Костадин, гудилата, свещеник в черквата “Св. Димитрия” и познат за хубавата си попадия, на която дадоха име  приятелите й – гудили и чужденци млади – “шекерина попадия”.
            Къщата на поп Шюта, познат с име Сахатчи папаз – един невеж свещеник в черквата “Св. Димитрия, прочут със суеверията си. Излязло му име, че като пееше молебник за някоя годявка, тя се свършваше и още, че за болка, гдето отвън се пада - не дай Боже – пеенето му изцеряваше болния. Този поп страдаше от болката на ония, които търсят имане, затова една неделя наред ходил веднъж по ливадите и горите с букаи на краката, за да намери разковничето, за което уловил го кърсердаринът и го довел при владиката Никифор, който за тая вина запрял попа една неделя в кюмюрлука да му дойде ум на глава, но всуе – той така остана до смъртта си с оня негов ум.
            Окръжност около “Св. Димитрия” черковата
            1. Къщата на Ставря Лангера, познат с презимето “Къс Зоичен” от майчиното си име, която се зовеше “Късата Зоица”...
            2. Къщата на Петраки Ламбов Папа-Саул (цинцарин; нему остана тая къща от майка си, а ней остана от баща й Анастаса Геводероглу, цинцарин; преди 80 години дойде заедно със семейството си от Македония...
            3. Къщата на Яковаки Аргирченин (гудила); той я наследи от баща си Аргира, сина х. Стойчева, българина из Ново село, Конушко, по-горе от Белащенския манастир “Св.Георгия”...
            5. Къщата на Цока Каблешкова, българина; нему я принесе жена му, която е дъщеря на софиянеца Андона Стояновича...
След тая къща иде къщата на Шех ефенди от мевлевиските дервиши, след нея иде една арса, стежяние на Йоакима Груева и след нея – един бозаджийски дюкян.
            6. Къщата на Никола Филиповича; след смъртта му остана на сирачетата си от втората жена...
            7. Къщата на Ямалевите синове, кафтанджии гудили; дядо им беше х.Мано Шопът от София.
            8. Женското българско училище, което се купи от кокона Аница Хиндистанлийката, Ганчева жена; тя беше от сахтиянджийския род.
            9. Къщата на х.Нена Райкова; сега я стяжава зет му Ангел от Голямо Конаре, българин.
            10. Къщата на Костадина Нешева, българина; той я наследи от баща си – чорбаджи Неша, брат на чорбаджиите Вълка и Стояна, по-малък от тях...
            По тая къща Главното в Пловдив училище, в което като се преподаваше на гръцки, присвоили го гудилите и го сега държат, откак му дадоха име Елинското училище; то е било до 1846 лято едно здание, готово да падне от памти века, съградено, без да се удостоят преждебившите граждански управители челебиите да наковат нито един пирон; и на великият пожар в 1846 изгоря докрай; но чорбаджи Стоян Теодорович Чалоглу тутакси, без да губи време, събра щедро спомоществование и въздвигна днешното, гдето се вижда здание, за което щем хоратим в обозрение за общите граждански заведения.
            11. Къщата на Димитра Мандевчин, лангера; той се помина, а жена му, която е дъщеря на Наркиса Чидатини от Закинт.. наследи къщата и я дава с кирия.
            12. Къщата на Арнаудовица, вдовица, на име Теофани, унука х.Станчева; тя имала две дъщери: едната вдовица от Костадина Цонев, българин от Ески Заара, с която живей досега; другата водеше абаджията Каматнат, но се помина и той повтори с дъщерята на Дима Цинцарина.
            След тая къща иде черквата “Св. Димитрия” и се свършва тая окръжност.
            Окръжността окол “Св.Костадин “ черковата
            Къщите от бр. 1 до 8 са от махалата на “Св. Димитрия”


            1. Къщата на Михалаки Гюмюшгердан (гудила), че прадядо му бил българин от Бойково, балканско село от Рупчос нахия. Фамилното му име е Калмукоглу, но баща му Атанасаки, като стана челебийски зет, че се ожени за Зоица, челеби Михалаиева дъщеря, пречеше му презимето и за да го махне, приказваше, че като ходеше в Анадола с абаджилък, викаха го там гел, Гюмюшгердан; гит, Гюмюшгердан и захванал бе да се подписва с това име, което и синовете му наследиха...
            2. Къщата на Димитър Михалкович, българин, софиянец; той има къщата от  жена си, дъщеря на Пеня Абаджията...
            3. Къщата на Ставрия х.Пенчева, гудила.
            4. Къщата на Костаки Ахланлийт, гудила, син на х. Димитрия Ахланлийт. Тая къща изново съгради Костаки и съставена е от три разни къщи...
            5. Къщата на Маргия х.Аргироглу; той я намери от жена си, която е дъщеря на Михалаки Османлията, абаджия. Той от кое село е, не можа да зная, че не чух да се приказва за него.
            6. Училището, за което става дума (построено от Михалаки Гюмюшгердан в памет на убития му брат – Бел. Вл. Б.). Това място го прикупиха от наследниците на Костадина Халеплията, тъй се зовеше, че ходеше в Халеп с абаджийска стока. Тая къща била едно време на Мавродия Абаджията, българин от чирпанските села.
            7. Къщата на Анастаса Влада, цинцарин от Велес. Той е познат в града с презимето “Карловинос” (Карловски), че като завършил учението си в Айвалийското училище (от Айвали в Мала Азия – Бел. Вл. Б.), имал за съученици Георгия Золотовича Калоферецът, Лука Ат. Моравенова Копривщенина и Костадина Деликръстева от Пловдив...
            8. Къщата на Христа Тахдажията, белевец, българин; преди 50 години той стоеше, сега са наследниците му изпогубени.
            9. Къщата на Сливоглу преди 50 години, сега кому принадлежи, не можа да зная. Сливоглу е бил българин от Сливен. Той преди 100 години дойде с абаджилък от Сливен, ожени се в Пловдив за коя не можа да зная и остави троица синове – Георгия, Димитра и Аргира...
            10. Къщата на Георгия Примикироглу (гудила). Той наследи тая къща от тъста си  Дангалак Стоян, абаджия българин. Той преди 80, може и повече години, дойде в града и живя до дълбока старост, но не можа да се научи гръцки, говореше повече турски, който научи в Анадол, като е ходил с абаджилък.
            Дотука свършва се енорията на “Св.Димитрия” и оттук-нататък къщята принадлежат на енория “Св.Костадина”.
            Къщата на поп Димитра (лангера), пръв поп на черковата “Св.Димитрия”, един невеж поп, който, като не отбира що чете, друго за друго произнася, като наместо “Ианис те ке Мемврис”, гдето има един тропар на великият канон, той го чете “Йоанис Мавродис” и други такива много, но страшен шарлатанин. В четенето си там, гдето има запетая, той чете като въпросително; там, гдето точка – с удивление и всичко това, за да му се чуди простият народ и при всичко това гудилите търпят го и още го хвалят, устата му развалени – псува хората хлевоусто, но всичко търпят. Той преди 20 или 25 годин (т.е. към 1845 – 1849 г.) дошъл от Станимака с брат си поп Теофила, който се настани в “Св.Неделя”, а поп Димитър влезе в черквата “Св. Димитрия”. Пловдивските гръцки владици, за да задържат града в гърцизма, колчем не намираха от тяхната креатура да запопят, доваждаха от лангерските села, какъвто и да е – крив, сляп, стига да чете що-годе гръцки. Тая причина доведе и горереченият и брат му. Преди 25 години чия беше тая къща, не може да помня.


            Черква “Светий Димитрий”- и за тая черква нито аз, нито друг никой знай кой й беше първият ктитор, че нито протокол, нито някой прост тефтер се намира, в когото да е писано. Това само знаем, че гръцките в Пловдив владици бяха отсъ­дили българите от Каршиякалийската махала да са под тая черква и век цял (не помня, нито знаем по-напред что се работеше) да слушат на чужд и съвсем непонят тем език све­щената безкръвна жертва и черковните обреди от попове невежи, които не отбираха что четяха, и нека помисли вся­кой как четяха, и от всичко това да заключи паството на какво състояние е било и колко понятие можло да има за вярата си, за бога и за длъжностите си. Но само работата била на свещениците и на владиците да ги скубят до кокал за парастас, за литургия, за помен, за параклис, за саран-далитурго и проч. и проч., и проч., дай пари, та пак пари, та до смърт пари и в гроба пари. Това правеха безпрестанно и за поповете, за да вземе понятие читателят, нека из­пита заднешните, откато захване от проестосът, та че до най-долният, какви са, за да разсъди и за преждебившите какви са били. Но стига, че четат гръцки, то как и що не трябва да се пита, тъй го искат съзаклятието на сбирщината гудилите.  Ето как чете проестосът веруюто: (текст на гръцки език) и проч. и като прочита, вика като луд и на всекий стих на края с тон удря гласа си там, гдето е просодията. Колко же погрешки прави на молитвите венчавки и на другото му четение е дълго и широко да се приказва, обаче да скуби кесии и джобове от пари много е майстор толкоз той, както и побратята му другите попове. И зачтото от махаленците нямаха полза и на вехто време то е явно, че бяха узаконили да не думат “Благословен бог наш”, докле не дойдат 9 души от Каршияка, че от тях имаше гелир и черквата, и поповете. Но при всичко това черквата до 1810 нямаше капитал и оттогава насам забра да се набира по малко и до 1833, т. е. на 23 годин набра се един капитал, с когото помислиха да направят черквата нова и ако не достигне, кое от спомоществователство на вънкашните съотечественици, кое от заем да я доправят и не закъсняха да турят в дело мисълта им и забраха да свалят вехтото здание. И веднага като го свалиха, подкачиха новото, което следваше, но като пристигнаха до прозорците, влогът се изпохарчи и вънкашни спомоществования, както се надяваха, видяха, че не щат можат да дой­дат, затова престанаха сградението за една година и така стоеше зданието на четири стени покрити, за да не падат камането от дъжд и снеговете. Най-напокон се събраха махленски да премислят за цера и там по вишегласие ре­шили да се примолят на владиката да им даде една пандахуса за по селата да пратят да събират помощ, и сполучили. Владиката, без да им се съпротиви, даде им една обширна пандахуса. По онова време в тая черква пръв поп беше поп Николаки, син на поп Костадина иконома, един человек истина насолен със старогръцко малко учение, но горделив, разкошен, грабител, злоупотребител и със скритомислие че­ловек, нему повериха пандахусата. И той излезе и обходи цялата каза и с лисичената си лукавщина измъкна доволно пари, че щом дойде, подкачи да прави къщата си изново, без да има ни една пара. И се въздигна черковното тогава здание от прозорците нагоре, и даже се покри, но поп Николаки, вижда се, че задържал, колкото мислил, че ще му излезе къщата, обаче му не стигнаха ония пари и донаправи къщата си с дълг на цигани за пирони, на тахтаджии за дъски, на ренджепери и дюлгери за гюнделици и така заборчлял, се помина, а черквата като се покри, минаха с вехтото темпло с вехтите икони, осветиха черквата и подка­чиха да служат в нея, та чтото събираха, Комизопуло от Москва изпрати одежди, съсъди черковни и малко пари, и после я намазаха с киреч, но владишкият трон и столовете са от вехта та черква. Обстоятелствено за тая черква не знам, нито колко точно капитал имала, кога подкачили да я правят, нито точно лятото, гдето се направи, че от 1831 година отсъствувах от отечеството и се върнах на 1838 и това, гдето съм написал от приказки, гдето съм слушал, запомних. Обаче чудно ми се вижда толкоз за другите черкви и най-паче за тая, гдето най-избраните семейства били както Риторско, Мандраджиоглийско, Ангелакоглуво, Калипофово и х.Вълковото, а второстепенните Карпозакоглуво, Говедарско, Фурково, х.Ганчево и проч., как да не съхранят и запазят капитал черковний, но от 1810 до 1820 забраха черквите да събират и да имат пари. Вехтото здание по при­мер на тая черква не било някое великолепно, за да кажем, че харчиха ги за украшение, одеждите бяха много прости, свещените съдове много долни. Всяка черква имала по едно евангелие, обковано с долно сребро, една чаша и дискарът с небцето, една кандилница, един дискос и кандила на светците от просто сребро, а другите дискоси бяха от бакър и ката-дневните одежди от бяло платно с жълт ширит околовръст и кръстовете, а само един филон имаха за празник от севайя проста и тя беше подарък винаги от жени, които ги принисаха поклон, колчем виждаха спасение от някоя бо­лест или неволя в къщи, гдето се случаваше, или на смърт оставяха дял черковний. Освен всичко това тая черкова ня­мала място, где да се харчат, като “Св. Богородица” например харчеше за учител, а тая черква не сме чули да е имала някое място добродетелно да харчи. Но вижда се, докле е било гражданското управление под ръцете на челебийците, че от гореспоменатото лято забра да отслабва, то затова едни се преселиха в Цариград, като Ритората, Логотет и Мандраджиоглу, а други са осиромашели, като Сахтиянджият,   Михалакиевите синове и проч. Те злоупотребляваха приходите, виждаха тая черква, чтото има одежди днес и съдове черковни, както и едно прекрасно евангелие, обко­вано със сребро и позлатено, подарък са на Антона Комизопулова от Москва. Той е съотечественик и роден в тая махала. Той служеше на великата гръц­ка идея, произхождението какво е било, не знаем, но като е бил баща му коюмджия, или българин, или цинцарин бил. Как да е, чужденците, т. е. живущите в чужда земля граждани съотечественици, не забравяха общите заведения, но пращаха по нещичко. Дотука зная за тая черква.

________________________________________________________
            * Константин Моравенов, “Памятник за пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание”. /Подарен на Българското читалище в Цариград, 1869/. Издателство “Хр. Г. Данов”, Пловдив, 1984. Стр.42-43, стр. 91-93, стр. 151 – 155.
            /Константин Моравенов /1812 – 1882г./. Пловдивски възрожденски деец, родом от Копривщица. През 1866г. се преселва в Цариград, където взема дейно участие в борбата за църковна независимост. Има принос и в просветителското движение на българите./